Украински гамбит

Наложени върху настоящия външнополитическия контекст колебливите действия в България за откъсването й от руската зависимост изглеждат още по-закъснели и компрометиращи европейската ни перспектива. Опитите за процедурно забавяне на премахването на МОЧА, сезирането на Конституционния съд за прекратяването на концесията на пристанище „Росенец“, призивите за „мирно разрешаване на войната“ и т.н. демонстрират тежката обремененост на зависимата държава, както и слаб реформаторски потенциал. Тази вътрешна несигурност започва да изглежда все по-неадекватно на фона на отслабващата международна проекция на Русия и е въпрос на време да рефлектира негативно върху и без това унизителния ни образ на постсъветски сателит и като цяло върху националната ни сигурност.

Колебливите действия в България за откъсването й от руската зависимост будят притеснение на фона на задълбочаващата се международна изолация на Русия.

Спояващият наратив на руските поддръжници (най-вече от БРИКС) от началото на руската инвазия повтаряше използваното и на Запад клише, че военните доставки за Киев задълбочават конфликта, вместо да се търси дипломатическо решение. Това банално говорене, използвано активно и у нас, криеше привлекателност особено за популистките играчи, които намираха в него удобна форма, за да маскират подкрепата си за престъпната държава агресор. Със същия език, но индиректно беше внушавано, че рано или късно Украйна трябва да признае анексираните части от територията си. В действителност, през първите седмици на войната тази хипотеза беше допустима, въпреки че динамиката около започване на евентуални преговори се формираше най-вече от стремежите на Путин към реализиране на репутационни дивиденти отколкото от конструктивни приоритети.

След разкритията за руските военни престъпления в Буча и провеждането на незаконните референдуми за анексиране на украински територии, президентът Зеленски обаче изключи преговори с Путин. Западна подкрепа за дипломатическо решение тогава беше и сега остава немислима, както поради произтичащата опасност за единството на съюзниците, така и поради безскрупулното поведение на Кремъл.

Повече от година по-късно отсъствието на каквото и да е желание на руския държавен глава за започване на преговори личи от териториалните му претенции, които надхвърлят дори окупираните досега украински земи. Логично антагонизмът със Запада провокира желание в руските съюзници да запълнят нишата на миротворци и лансираха различни инициативи в тази посока. Дали обаче паралелно с това, дори те не започват да демонстрират, че търпението им се изчерпва?

Си Дзинпин първи лансира предложения за мир през февруари. Както вече отбелязах, паралелно с призива за „подновяване на диалога към постепенна деескалация и окончателно постигане на всеобхватно прекратяване на огъня“ Пекин апелира за гарантирането на териториалната цялост и спазването на международното хуманитарно право и предупреди Путин за сдържане от ядрена ескалация и „атаки срещу цивилното население, жените, децата и другите жертви на конфликта“. Свидетелство за сериозността на този нюанс беше последвалата положителна реакция на Зеленски, който приветства китайското включване, като ескплоатира критичната руска уязвимост – ролята на държава агресор, воюваща на територията на чужда държава.

Китайският демарш беше последван от инициативите на Южна Африка, Саудитска Арабия и Бразилия, като нито една не постигна съществен резултат, дори в имиджов план. Формален маркер за липсата на подход към преговорите от руска страна беше южноафриканската инициатива от май, с която Сирил Рамафоса организира посещения и в Москва, и в Киев, но срещна единствено високомерното отношение на Путин. Руският лидер ясно показа несъгласието си с предложението да приеме международно признатите граници на Украйна, както и да продължи дискусиите, докато „войната продължава“.

Логично на последвалата африканско-руска среща на върха африканското представителство беше намалено драстично на фона на съмита през 2019 г. Резултатите не бяха по-различни нито по отношение на зърнената сделка в Черно море, нито по отношение на мирните преговори. Путин потвърди, че няма нищо против африканската мисия, без обаче да дава индикации за минимални отстъпки, отправяйки за пореден път баналните обвинения към Запада за войната.

Увеличаващата се международна фрустрация от поведението на Русия пролича най-добре на срещата в Джеда (5-8.08). Посредническият потенциал на Кралството е безспорен в контекста на сближаването (след разрива с убийството на Джамал Хашогджи) с администрацията на президента Байдън, добрите перспективи пред установяването на дипломатически отношения с Израел, и от друга страна – приоритетното значението на Рияд за руската икономика. Затова и изключването на Русия от конференцията и участието на Украйна беше прието по-скоро като изненада. Не бих поставил акцента от Джеда върху последното, защото руското отсъствие очевидно е резултат на ригидната политика на Кремъл. Интересно е участието (освен на всички около 40 държави вкл. САЩ и ЕС) на Китай, Индия и Южна Африка. Според медийни източници китайският специален представител по Евразия Ли Хуей е участвал активно в сесиите, а съветникът на национална сигурност на Индия Аджит Довал е заявил, че „диалогът и дипломацията са пътят към разрешаването на конфликта в Украйна. Необходимо е да се поддържат териториалната цялост и суверенитета на всички държави без изключение...“ Индия е домакин на срещата на Г-20 през септември...

Това накратко за динамиката на нагласите за провеждане на мирни преговори и международното раздразнение от антистемното поведения на Русия. Отменяйки основните принципи на световната система за сигурност, Русия не предлага алтернатива и получава адекватен отговор на илюзорното си превъзходство. Отговор, който ще звучи все по-категорично в бъдеще. Да се надяваме и в България.