Три месеца от началото на войната в Газа

Три месеца след началото на войната в Ивицата Газа голяма част от досегашните ми прогнози изглеждат реализирани. Това, за съжаление, не прави по-лесен отговорът относно характера на дългосрочното решение за сигурността на Израел. Налага се изводът, че изходът от кризата клони към участие на външен фактор, което практически прави и Хамас, и военновременния израелски кабинет антагонисти на мирния преход, доколкото и двете страни все още не са готови да бъдат изключени от процесите в Ивицата.

Какво се случи досега?

Както отбелязах на 22.10, провеждането на операцията в градски условия срещу Хамас се оказва по-трудно от очакваното. Формулираното от Нетаняху желано крайно състояние – ликвидиране на палестинските въоръжени групи, не успява да бъде постигнато, защото концепцията за тотален разгром подцени дългогодишния опит с контрабунтовническите операции – необходимостта предварително да бъде осигурена подкрепата на цивилното население, невъзможността за изолиране на противника, ограничената свобода на придвижване и на действие на израелските сили в зоната на операцията и т.н. Очаквано, като блокиращ фактор Тел Авив приема натиска на администрацията на президента Байдън за гарантиране на сигурността на мирните палестинци и предоставянето на хуманитарни помощи – императив, който вече видимо изнервя управляващите, предвид косвените дивиденти за Хамас. Според официалните брифинги на Силите за отбрана противниковото командване в Северна Газа е неутрализирано и са били унищожени около 8000 бойци, което обаче е по-малко от предварително известната до началото на войната численост на палестинските батальони в този район – около 15000 бойци. Към момента продължават боевете в централните райони и Хан Юнис, където се счита, че е базирано палестинското командване, както и голяма част от 133-те държани в плен заложници. С голяма вероятност, значителна част от подземните комуникации на Хамас към днешна дата е функционираща, успоредно с увеличаването на израелските загуби. Демобилизирането на пет бригади с резервисти (възможно и да са били изведени от зоната, за да се усили границата с Ливан след убийството на Салех Арури) от друга страна най-малко демонстрират изменение в плана на операцията, без да са изпълнени съществените критерии за успех.

Ако се преминава към нов вариант на действие, какво означава това?

Постепенно деескалиране и преминаване към засилено участие на силите за специални операции и нанасяне на високоточни удари по цялата дълбочина не трябва да се преекспонира прекалено, защото израелското военно ръководство на практика призна, че целите на войната са трудно достижими и операциите ще продължат „още много месеци и с други методи“. Тези нюанси в стратегическата комуникация на Щаба по отбраната, показват не толкова опит за ревизиране на първоначалния замисъл за пълно унищожаване на Хамас, колкото са рефлексия на динамичната политическа обстановка. Разделението в израелското общество от заложническата криза и сложните военни перспективи се задълбочава и либералните среди около Бени Ганц вече инициираха (04.01) план за трайно следвоенно решение и необходимостта от изходна стратегия. Към този кръг може да бъде добавен и важният глас на министъра на отбраната Йоав Галант (от партия Ликуд, който по-рано заяви принципното си мнение за вредното отражение на законодателните опити на „Биби“ Нетаняху върху единството на нацията и състоянието на въоръжените сили). Става очевидно, че либералната част от военновременния кабинет е готова да се съобрази с американските условия по отношение на дългосрочната визия за управление на Газа, без израелски окупационен контингент, но с многонационални сили и използване на административния капацитет на Рамала.

Какви са непреодолимите на този етап проблеми?

Крайнодесните елементи в правителствената коалиция - министърът на финансите Бецалел Смотрич и министърът на националната сигурност Итамар Бен-Гвир, както и политически оцеляващият Бенямин Нетаняху. Стартиралите (04.01) консултации в кабинета показаха, че вижданията на Нетаняху за изход от войната (искането на инспекционен механизъм по границата с Египет и буферна зона за сигурност около Ивицата) са несъвместими не само с тези на левицата, но и стратегически безплодни. Защото предварителното условие за „демилитаризиране“ на Газа на практика блокира възможността за транфер на властта към Палестинската администрация - сам по себе си сложен процес, предвид липсата на административен и финансов ресурс за поддръжката му. В този контекст трябва да разглеждаме и съпротивата на Смотрич срещу предложението за предоставяне на средства от данъчните приходи за финансиране на Западния бряг, както и по отношение на хипотезата за целево финансиране през Норвегия. Стига се и по-далеч, към директни екстремистки призиви за изселване на палестинците от Газа, което на практика е етническо прочистване.

Проблемите с евентуално палестинско управление на Газа, както писах по-рано, се обвързват и с вакуума на политически опции. Нито Махмуд Абас, нито дори лидерът на политическото крило на Хамас Исмаил Хания могат да бъдат легитимни лидери в разрушения палестински анклав. В различни източници се появява по-приемливата за палестинците фигура на Маруан Баргути до екзотичното предложение за маргинализирания изгнаник от Фатах Махмуд Дахлан. Съзнателно в коментара няма да анализирам вътрешните борби на Хамас (враждата между Яхия Синуар и Исмаил Хания), защото вероятно самите те съзнават, че шансовете им някога директно да участват в бъдещата власт в Газа са минимални (което, разбира се не ги прави слаби играчи).

Към момента, най-правдоподобното развитие на ситуацията, което мога да прогнозирам, е засилване на международния (и обществения) натиск, както върху кабинета на Нетаняху, така и върху умерените арабски партньори на САЩ в региона към приемане на формула за бъдещо международно (включително европейско) участие в следвоенното управление на Газа. За „черни лебеди“ започва да се говори всеки път, когато ситуацията изглежда трудна за асимилиране и тук такива не може да се изключат, както радикални саботажи на Хамас, така и разпадане на противоречивата израелска коалиция. Така или иначе, залогът към който се стремят регионалните играчи е директно ангажиране на западните съюзници с каузата за палестинска държава.

Изображение: AFP Бени Ганц