Руската дипломация на Кисинджър

Предложението на Кисинджър за мирно споразумение идва за втори път след м. май т.г., този път модифицирано с перспективата за „свързване на Украйна с НАТО“ и възстановяване на украинската граница до началото на войната на 24.02.

В опит за сближаване на диаметралните позиции между двете страни, инициативата беше огласена на фона на все по-ограничените опции на Русия за излизане от войната след провалите на север и в Херсон. Соломоновото разделяне се вписва в характерния за Кисинджър релативизъм по отношение на Русия и не изненадва с нищо познавачите на неговите реалистки и нереалистични възгледи (new equilibrium) по отношение на руските геополитически амбиции. Киев по категоричен начин отхвърли възможността за териториални отстъпки, като видя опасност да бъдат подхранени амбициите на Кремъл за последващо ново отнемане на украински суверенитет.

Хенри Кисинджър и Владимир Путин (Снимка: Алексей Дружинин / ТАСС)

Защо предложеното е лишено от жизнеспособност?

Още в първите дни на агресията динамиката около започване на евентуални преговори се формираше най-вече от руските стремежи към реализиране на репутационни дивиденти и от преследваната от Москва дипломатическа игра с нулев резултат (този абсурден подход беше очертан още през януари на срещите с НАТО с искането за изтегляне на съюзните сили в границите до 1997 г.), отколкото от конструктивни приоритети.

През март двете страни представиха своите условия по време на срещите в Двореца Долмабахче, като руските включиха неутралитет за Украйна и отказ от амбициите за присъединяване към НАТО, признаване на Крим за руска територия, както и на т.нар. Донецка и Луганска народни репубики.

Киев постави условието за изтегляне на руските войски (възстановяване на държавната граница до 2014 г.) с международни гаранции срещу бъдеща агресия в замяна на възможно ревизиране на плановете за членство в Алианса. Украинските предложения бяха базирани върху позицията, че мирен договор може да бъде ратифициран само след провеждане на консултативен референдум по статута и приемане на съответните конституционни промени.

В края на март президентът Зеленски официално обяви готовност за обсъждане на държавния неутралитет като елемент от мирен договор с Русия, като публично лансира и нагласа към компромис по статута на Източен Донбас срещу изтегляне на руските сили и в зависимост от резултатите на потенциален плебисцит (украинските условия бяха конституционносъобразни, но също очертаха формално ангажиране предвид оправданото недоверие в мандата на руската делегация).

След разкритията за извършените от Русия военни престъпления, ударите по невоенни цели и провеждането на незаконните референдуми за анексирането на украински територии, както и успешните контранастъпателни операции в Харковска и Херсонска области, Зеленски обяви (30.09) решение за кандидатиране за членство в НАТО и изключи провеждане на преговори с президента Путин.

В този контекст инициативата на Кисинджър се откроява с отсъствието на прагматизъм, но пък кореспондира изцяло с отстояваната от него парадигма на многополюсен ред и легитимността на руските действия в защита на националната сигурност. Освен това, и военните, и невоенните опции за Кремъл стават все по-ограничени след изтеглянето от Херсон, безрезултатния ядрен шантаж, ракетните удари срещу енергийната система на Украйна и неслучилите се сривове на европейските газов и нефтен пазари, което логично засилва опасенията на запад от дълготрайно продължаване на войната.

Подценяването на подобни мирни инициативи би било опасно, поради наличието на обективни условия за начало на преговори, особено в случай на интензивен натиск над Киев и/или ограничаване на военната подкрепа от Запада до прекратяване на военните действия (макар и с перспективата за международно изолиране на Русия).

Въпреки това, също е вярно и че договоряне на мирно споразумение е необходимо за гарантирането на украинския суверенитет в бъдеще. При какви условия обаче това може да се случи?

Несигурни най-малко са необходимите промени в основния закон, както по отношение на съдържанието, така и във връзка с процедурните изисквания за тяхното приемане. Украинската конституция забранява поправки, насочени срещу независимостта и териториалната цялост на страната (чл.157), както и провеждането на референдуми в нарушение на конституционните разпоредби и по въпроси, подкопаващи държавния суверенитет или застрашаващи националната сигурност.

Относно процедурните ограничения, приемането на изменения в условията на военно положение е невъзможно, което предполага предварителната му отмяна. Дори да приемем, че в интерес на спасяването на украинския суверенитет бъдат преодолени конституционните и процедурните пречки пред ратифицирането на мирен договор, организирането на обществено допитване е предизвикателство само по себе си по очевидни причини. Още повече, че понастоящем подобен вот решително ще отхвърли опцията за мирен договор с откъсване на Донбас и Крим и допълнително ще поляризира настроенията.

По-сериозен от законодателните бариери е проблемът с de facto замразяването на конфликта във варианта на Кисинджър, като това би означавало запазване на имперската парадигма на Русия и по-важно – утвърждававане на руския ревизионизъм и заплахата за промяна на европейската система за сигурност.

Икономическите реалности в условията на продължаващи международни санкции и ангажиране на НАТО като гарант за Украйна ще провокират режимът рано или късно да предприеме следваща ескалация, която този път ще бъде в многократно по-голям мащаб, тъй като изходната ситуация директно ще застрашава съществуването на федерацията в идеологическия конструкт на Кремъл. Замразяване на войната е също толкова неприемливо и поради опасността от радикализиране в Украйна и размиване на подкрепата за реформаторските сили. Без устойчива политическа конфигурация усилията за следвоенно възстановяване могат да бъдат блокирани и страната отново ще затъне по без друго нестабилния път към демократични промени.

В горния контекст се вписват реакциите на Зеленски, Подоляк и Залужни и преекспонирането през последните дни на заплахата от ново настъпление през януари или пролетта на с.г. срещу Киев и в източните и южните области, както и подготовката на нови 200 000 военнослужещи и наличието на мобилизационен резерв от 1,2-1,5 млн. души и т.н. Реториката е сходна със стратегическите комуникации в началото на войната, но сега е логична през призмата на очакваните гаранции за продължаване на военната помощ от САЩ и Западна Европа.

В оперативен план е ясно, че потенциалът за настъпление на руската армия в голяма степен е изчерпан и затова нова мобилизация на резерва не следва да се изключва напълно (удължаването на задължителната срочна служба на пролетния и есенния набори за 2023 може да бъде аргумент в това отношение), предвид нивото на адаптивност на руското командване. Увеличаването на личния състав обаче едва ли ще постигне по-различни ефекти на фона на демонстрираните досега способности, нивото на подготовката, въоръжението и оборудването на резервистите.

Заплахата за включване на Беларус във войната към момента е ниска, защото нито съставът, нито способностите на декларираната обединена сухопътна групировка на беларуска територия позволяват да се реализират стратегически или оперативни цели в Северна Украйна.

При запазване на текущите тенденции в хода на операциите и ресурсните възможности и на двете страни, по-скоро може да се защити предположението, че украинското командване ще избере остър вариант за действие и най-късно до края на февруари ще премине към контранастъпателни действия.

В обобщение, договаряне на мирно споразумение между Русия и Украйна ще бъде възможно след военната победа на Украйна, която не е толкова далече. Последното не означава непременно отмяна на влезлите в сила решения на Съвета за национална сигурност, забраняващи преговорите с настоящия руски президент.