Акцентите от срещата на Г20

Безпорно фокусът на срещата беше обявяването на икономическия коридор Индия – Близък изток – Европа (India-Middle East-Europe Economic Corridor - IMEC). Планира се транзитната мрежа от морски и железопътен транспорт да свърже Индия с Европа през Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия, Йордания, Израел и Гърция.

IMEC изолира Китай и инициативата Един пояс – един път, която го свързва с Европа през Кавказ. Другият голям губещ е Турция, която беше входна врата на китайския път към Европа. Във връзка с това новият глобален проект засяга и България, която също не попада в обхвата му, като след Гърция основното трасе включва югозападната част на Балканския полуостров към Хърватия.

Източник: https://www.thehindubusinessline.com/

Защо транспортният коридор IMEC се лансира именно в настоящия геополитически момент?

Анализите могат да варират в широки граници от влиянието на войната на РФ в Украйна до икономическата стагнация в Китай, през демографските и ресурсни проблеми.

Отсъствието на Си Дзинпин от форума на Г20 в Делхи маркира задълбочаващата се криза в Китай. Индия, която вече изпреварва демографски стратегическия си конкурент, се възползва и прагматично фокусира усилия към изземване на водещата роля в преориентиране на инвестициионните потоци към Ню Делхи и преразпределение на търговията от Тихоокеанския регион към Европа. За ЕС и САЩ това е удобна възможност за диверсификация на китайската инициатива Един път – един пояс в Близкия изток и Кавказ. Рияд, от друга страна, се възползва от възможността за реализиране на амбициозната визия 2030 на престолонаследника Мохамед бин Салман. С подкрепата на Израел регионът на Близкия изток остава ключов играч в реализирането на основните транспортни, включително енергийни трасета. Египет и Гърция логично приемат инициативата в контекста на доброто многостранно сътрудничество от последните години в Източното Средиземноморие.

За Анкара пасивите са значителни и в тази връзка президентът Ердоган обяви, че ще засили натиска за реализиране на алтернативни трасета от ОАЕ през Катар и Ирак.

На този фон е важно да отбележа Китай и неговите икономически проблеми, които все повече и все по-често анализаторите определят като икономически срив и очакван край на продължилото няколко десетилетия разрастване на китайската икономика. В началото определяно евфемистично като неравномерно възстановяване, към момента вече се виждат реалните мащаби на колапса в производствения сектор и особено в строителството. Паническото изкупуване на акции от банките в опит да се задържи тяхното обезценяване и да се стабилизира юана логично не дава очаквания ефект. Забавянето на растежа след КОВИД кризата към днешна дата се превръща в пълна имплозия в резултат на некомпетентното стимулиране на фаворизирани сектори и държавни предприятия в ущърб на политически неудобни бизнеси, които обаче гарантираха двуцифрен растеж.

Оценките са, че тромавите опити за държавна намеса на този етап могат най-много да обърнат тренда от дефлация към инфлация, което за Китай ще бъде катастрофално с произтичащото изтичане на капитали и допълнително акумулиране на дълг към задълженията от 50 трлн. долара.

На този фон председателят Си затяга контрола над властта, но става все по-уязвим както във външен, така и във вътрешен контекст.

Въпреки негативните икономически перспективи и дистанцираното с елемент на агресивност външнополитическо позициониране на Пекин, особено в Югоизточна Азия, не очаквам рязък колапс на политическата системата или пък руски модел на оцеляване чрез непредизвиканата агресивна война в Украйна.

Реалистично е обаче да се прогнозира, че Индия се превръща в азиатска алтернатива на производството от Китай с произтичащите от това нови реалности.